Сподели

Това, което определя успеха ви, е каква болка сте готови да изтърпите

Ако ви попитам „Какво искате от живота?“ и вие отвър­нете нещо от рода на „Искам да съм щастлив, да имам прекрасно семейство и работа, която да обичам“, ваши­ят отговор ще бъде толкова често срещан и очакван, че няма да означава нищо.

Всеки се радва на хубавото. Всеки иска да живее без­грижно, щастливо и леко, да се влюбва, да има стабилна връзка и да прави страхотен секс, да изглежда безупречно, да изкарва пари, да е известен и уважаван, да му се въз­хищават и да бъде важна клечка толкова, че като влезе в някоя стая, тълпата да се разтваря пред него като Червено море пред Мойсей.

Всеки иска това. Лесно е да искаш такова нещо.

Обаче има един по-интересен въпрос, който хората никога няма да се сетят да зададат, и той е: „Каква бол­ка искаш да изпиташ в живота? За какво си готов да се бориш?“. Защото това е далеч по-важен определящ фак­тор как ще протече животът ни.

Например повечето от хората искат да имат офис с големи прозорци от двете страни и да изкарват купища пари, но не всеки би искал да изпита мъките на шейсетчасова работна седмица, на дългото пътуване до работа, на отегчителната бумащина и случайната корпоративна йерархия, за да избяга от затвора в безкрайния ад на тясното работно пространство.

Почти всички искат да правят грандиозен секс и да се радват на страхотна връзка, но не всички искат да пре­минат през неудобствата на тежките разговори, нелов­кото мълчание, наранените чувства и изобщо огромното психическо претоварване, за да го постигнат. Затова се примиряват. Примиряват се и години наред се питат „Какво ли би било, ако…“, докато накрая въпросът не се превърне в „Ами сега накъде?“. И когато адвокатът се прибере у дома и чекът за издръжката е в пощата, той промърморва: „Ама за какво?“. Ако не за неговите заниже­ни стандарти и надежди отпреди двайсет години, то тогава за какво наистина?

Защото щастието иска борба. То се ражда от пробле­ми. Радостта не изниква от земята като кокичетата и минзухарите. Истинската, сериозна и дълготрайна реа­лизация в живота се постига, като изберем кои да са битките ни и как да се справим с тях. Дали страдате от чувство на мъчително безпокойство или самота, обсесивно компулсивно разстройство или от тъпоглав шеф, който всеки ден вгорчава половината ви живот, реше­нието е да приемете и активно да се заемете с това негативно преживяване, а не да го избягвате и да се опитвате да се спасите от него.

Хората искат да имат страхотна физика. Но това няма да се случи, освен ако не приемете с готовност болката и физическото натоварване, които са неразрив­на част от дългите часове във фитнеса, освен ако не изпитвате удоволствие да пресмятате и претегляте храната си, планирайки живота си на микроскопични порцийки.

Хората искат да започнат собствен бизнес. Но няма да станете преуспяващ предприемач, освен ако не наме­рите начин да цените риска и несигурността, постоян­ните провали, десетките часове, посветени на нещо, от което може да не спечелите абсолютно нищо.

Хората искат да имат половинка, искат брачен парт­ньор. Но няма да успеете да привлечете харесания от вас човек, освен ако не приемете емоционалната турбуленция, която върви ръка за ръка с травмиращите откази, нат­рупването на сексуално напрежение, което никога не се освобождава, и вторачения поглед в телефона, който никога не звъни. И това е част от любовната игра. Не можеш да спечелиш, ако не играеш.

Това, което определя успеха ви, не е въпросът какви удоволствия искате. По-съществено е каква болка сте готови да изтърпите. Пътят към щастието е осеян с мини и дупки.

Трябва да направите избор. Живот без болка няма. Не може винаги да има само рози и еднорози. Насладата е лесният въпрос. И много голяма част от нас има подобен отговор.

По-интересният въпрос е за болката. Каква е болката, която искате да понесете? Това е трудният въпрос, кой­то има значение и всъщност може да ви отведе някъде.

Това е въпросът, който може да промени мирогледа ви и цял един живот. Той е това, което прави мен мен, а вас вас. Той е това, което ни определя и ни разделя, но в край­на сметка ни сближава.

На млади години, пък и по-късно, исках да стана музи­кант и по-точно рокзвезда. Чуех ли някой страхотен китарен риф, притварях очи и си представях, че съм на сцената, а феновете ми лудеят и куфеят пред величието на моите импровизации. Тези фантазии занимаваха съз­нанието ми часове наред. За мен въпросът не беше дали ще пея на сцената пред крещящите фенове, а кога. Всич­ко бях планирал. Просто изчаквах подходящия момент, преди да вложа необходимото количество енергия и усилия, за да се озова там и да оставя своя отпечатък. Първо обаче трябваше да свърша училище. След това се налага­ше да събера известна сума пари, за да си набавя необхо­димата техника. После трябваше да намеря време да се упражнявам. После трябваше да планирам първия си про­ект. После… после нищо.

Въпреки че не преставах да си го представям през повече от половината си живот, това си остана само в сферата на фантазиите. И ми отне доста време и усилие да разбера най-накрая защо – аз просто не исках.

Страшно обичах крайния резултат – застанал съм отпред на сцената, китарата в ръката, хората долу ап­лодират, а аз въртя луди жици и направо си изливам ду­шата в музиката. Супер, но начинът, по който трябваше да стигна дотам, не ми харесваше. И поради това се провалих. Няколко пъти. По дяволите, аз дори не се опит­вах толкова настойчиво и да се проваля както трябва. Всекидневните отегчителни репетиции, упражнения, намирането на подходяща група, целият труд да намеря къде да свиря и действително да имам публика, на която ѝ пука, скъсаните струни, изгорелият усилвател, мъкне­нето на двайсеткилограмово оборудване от репетиция на репетиция без кола… Мечта като планина, но за да стигна до върха ѝ, трябва здраво катерене. А онова, за което ми трябваше доста време да прозра, беше фактът, че не обичах да се катеря. Само обичах да се радвам от­далеч на върха.

Общоприетото мнение би било, че сам съм се провалил, че съм неудачник и слаб характер, че нямам „жилката“, че съм предал мечтата на живота си и може би съм се под­дал на натиска на системата.

Но истината е далеч по-прозаична от тези обяснения. Истината е, че мислех, че съм искал нещо, а накрая се оказа, че не съм го искал. Това е всичко.

Искал съм наградата, а не усилието да я постигна. Искал съм резултата, а не процеса, по който се постига. Влюбен съм бил не в битката, а в победата.

В живота обаче нещата не стават така.

Кой сте вие, се определя от това за какво сте готови да се борите. Хората, които се радват на усилието във фитнеса, са онези, които се състезават на триатлони, имат изваяно като от струг тяло и могат да вдигат от лежанка малки къщи. Хора, които се радват на дългите работни седмици и политическите лупинги по корпоративната стълбица, са онези, които един ден се озовават на върха ѝ. Хора, които се радват на стреса и несигур­ността в живота на гладуващия артист, са онези, които го водят и успяват.

Тук не става дума за воля или силен дух. Това не е по­редното напомняне, че без болка нищо не се постига. Това е най-простият и основен градивен елемент в живота – нашата борба определя успеха ни. Проблемите ни раждат щастието ни, както и новите по-добри и сложни проблеми.

Виждате ли – това е безкрайна спирала нагоре. И ако си мислите, че можете да спрете да се катерите по нея когато и където си поискате, опасявам се, че не разбира­те за какво става дума. Защото радостта се крие имен­но в самото катерене.

~ автор Марк Менсън, из „Тънкото изкуство да не ти пука“