Сподели

Докато се стремим да ПОЛУЧИМ нечие ОДОБРЕНИЕ, губим контакта с МЪДРОСТТА на спонтанното Дете в нас

Понякога, особено в детска възраст, сме успявали да влезем в досег с онова, което истински харесваме. Разполагали сме с нашата наивност, доверчивост, оптимизъм, с усещането, че сме уникални, обичливи, стойностни. При все това колкото повече „възпитание“ получаваме, толкова повече се стремим да бъдем логични, сериозни, последователни, да действаме разумно, за да се доближим до това, което „е правилно“, и обикновено губим от поглед онова, което истински ни харесва и ни прави щастливи.

По този начин ние много пъти постигаме желаното от нас, можем да се хвалим с успехите си, но дълбоко в себе си изпитваме известно безпокойство: постигнатите цели не ни доставят цялото вътрешно удовлетворение, което сме очаквали. Изгубили сме нещо по пътя.

Ако искаме да се чувстваме цялостни, трябва да си възвърнем изгубеното, да се вгледаме в себе си и да подновим контакта с мъдростта на спонтанното дете в нас, което зачита своите желания и чувства и е способно да направи място за своите „най-луди“ страни, които постепенно потъват в забрава, докато се стремим да получим нечие одобрение.

От деца жадуваме за одобрението на околните. В началото го търсим от родителите си. Те са нашето огледало. Ръководим се от образа, който имат за нас. Искаме да ни приемат.

Неусетно се научаваме да разгадаваме всеки жест, всеки поглед, всяко поведение, за да разберем дали нещо „е редно“, или „е нередно“.
В реда на нещата е например „да се разбираме с всички“; нередно е, разбира се, „да се сърдим, да се ядосваме или да говорим високо“. Рано откриваме, че е „добре“ да овладяваме гнева си, като заглушаваме гласа на разочарованието си. Научили сме, че е „правилно“ да бъдем приятни, симпатични, и че е „лошо“ да бъдем спонтанни, когато това ни отдалечава от вежливостта и дружелюбното общуване, или с други думи – винаги. Тази идея се настанява в нас като „истина“ и ние постепенно изгубваме способността да се вслушваме в нашето недоволство, в нашата досада, в нашия гняв, докато може би един ден, след като сме спечелили одобрението на всички, няма да сме в състояние да се разгневим дори когато имаме пълното основание за това.
Не става дума да подложим родителите си на някакъв страшен съд (те също са продукт на възпитанието, което са получили, и не могат да ни дадат онова, което не притежават); става дума да започнем да поставяме под съмнение „абсолютните истини“, които са ни втълпени отвън и които ни сочат предполагаемия път към успеха.
По-късно обществото се заема да продължи нашето обучение относно „истините“ и
„пътищата“ за постигане на щастието.

Не съзнаваме, че сме напълно ограничени от идеите ни за „какво е правилно“, които ние възприемаме като истини. Става дума за принуди, които постепенно са изместили изначалните усещания и потребности на онова спонтанно дете, и то ги е капсулирало, замразило ги е, тъй като са били „лоши“ или „неразумни“, и днес плащаме цената, защото тези истински потребности продължават да са незадоволени. Съществуват гласове, знаци, физически усещания, които се борят, за да намерят израз, но ние не сме обучени да ги чуем или може би ни е страх да сторим това.

Тази постановка звучи прекрасно, но как да удовлетворим тези свои незадоволени потребности? Как да чуем вътрешния си глас? Как да дадем израз на усещанията си?
В нас звучат два гласа. Единият е гласът на наученото, на безбройните „би трябвало“, на разсъждението и логиката; другият е гласът на усещанията, който се надига от дълбините ни, който се изразява тихо, но категорично, особено чрез тялото – буца в стомаха, в гърдите или в гърлото, напрежение в гърба, притискане задушаване. Често съм чувала „преуспели“ хора по време на консултация да признават: „Постигнах всичко, което исках, обаче не съм щастлив“.

Това, което изглежда банална фраза, се превръща в болка, когато човек го изпитва на собствен гръб.
Трудно е, а понякога е мъчително и тежко да слушаме този тих глас, затова го заглушаваме.
Не притежаваме подготовка, която да потвърди усещанията, защото невинаги разполагаме с обяснение за това, което чувстваме; а щом не съществува логично обяснение, тогава не си позволяваме да изпитваме това, което изпитваме. Толкова сме обучени да не чувстваме, че когато например питам някой пациент какво усеща в момента, той ми отговаря: „Нормално, нищо“. Това е непознат език и е извънредно трудно да влезем в контакт, пък било и с елементарното усещане за нашия крак, кръстосан върху другия. Любопитен факт е, че при неотдавнашното катастрофално цунами в Югоизточна Азия няма загинали животни. Именно техният инстинкт, усещанията им са ги отдалечили от опасността. Затова е наложително да се научим отново на това, което някога е било естествено, което като деца сме правили спонтанно – да възприемаме езика на усещанията в тялото си.

из „Да продължа без теб“ ~ Хорхе Букай и Силвия Салинас