Сподели

Съчувствието е твърде ценно, за да се подарява! Ето защо…

Съчувствието, което даваме на другите, е само губене на сили. Те поемат всичко дадено като пиявици и жадуват за още. Докато го получават, съчувствието ги поддържа, но разрушава тяхното самоуважение от една страна и от друга отслабва даващия, докато не го принизи до нивото на умствена бедност. Ако той не спре навреме, ще потъне в блатото на зависимостта, оставяйки себе си и другите без някой достатъчно силен, на когото да се облягат за подкрепа. Това поведение буквално се оценява като подаряване на нечия личност, на нечия сила без ответна благодарност, защото справедливостта за всички включва и справедливостта към един. Това е нарушение на Вечния закон и наказанието е загуба на сила и последващо намаляване на способността да се грижиш за себе си.

Така вече имаме двама души, неспособни да се грижат за себе си, два товара на обществото, докато преди е имало само един. Това не означава, че извисеният човек не трябва да има добрина и добри мисли за всички. Просто не позволявайте на когото и да било да се увие около вас и да смуче животворна кръв от вас, изисквайки постоянно съчувствие. Има такъв вид умствено съчувствие, което може да бъде прието. То подтиква човек да прави подаяния на бедстващи семейства, да се грижи за болни, да подпомага по-бедните съседи, но това не означава да подарявате живота си чрез разпростиране на състраданието си върху всеки, който го проси.

Като помагаме на другите, разрушаваме самоувереността и самоуважението им. Помощта не трябва да се оказва чрез открити подаръци и по всяко време, защото някои грабителски приемат всичко, което им даваме, без значение какво е и в същото време мразят подаряващия. Те инстинктивно усещат, че той е бил инструментът, който е причина за по-малката им способност да се грижат за себе си и на свой ред се чувстват задължени към него, което създава чувство на подчинение, чието естествено последствие е омразата.

Но ако все пак някой реши да дава, трябва да дава пари или нещо материално, а не съчувствие. Съчувствието е твърде ценно, за да се подарява. Човек трябва първо да се погрижи за себе си и за семейството си. Постоянното себе раздаване разрушава основните преимущества на човека. То е като да си отрежеш ръката и да я дадеш на друг, унищожавайки по този начин собствената си способност да печелиш и да правиш добро на хората. Има хора, които са толкова състрадателни, че сърцето им се отдава на всеки мъж, жена и дете, както и на безсловесните животни, които изпитват мъка или страдание. Те не могат да спрат да го правят изведнъж, а и промяната в тях трябва да се извършва, без да спират да правят добро на другите. В крайна сметка човек може да защити един кон от бруталност и без да плаче за него или да се чувства като него.

Това не трябва да се тълкува в смисъл, че този тип ум, който излъчва постоянен поток от любов и благоразположение, трябва да се потиска. Напротив, любовта е специален и необходим елемент за подхранване на здраве и жизненост в човека. Но тя не достига до онези хора, които жадуват за състрадание. Те са неспособни да чувстват любов (тази емоция обикновено се бърка с любов, но има голяма разлика). Вашите мисли достигат само до хората, чието състояние на ума е подобно на вашето. Те се усвояват, поглъщат се от тях и се връщат при вас подсилени, за да ви заредят с енергия. Има студена, лукава, егоистична, бездушна нагласа на ума, притежавана от някои хора, при които външното изражение е скъперничество, злост и отчужденост това състояние е в резултат на задържането на излъчвания поток на любов и доброжелателство към всички. Те толкова се боят от бедност, че каквото и богатство да получат, го държат в стисната шепа и не го споделят с другите.

Ако наистина желаете да помогнете на зависимите хора (без да бъркате това с любов, организирайте столова за бедните за собствено удоволствие, без всякакво желание да си осигурите благодарността на другите заради добрите си дела), вменете в тези бедни и слаби умове повече самоуважение, вдъхновете ги с желание да се издържат сами, окуражете ги да започнат да полагат усилия в някаква насока, научете ги да стоят на собствените си крака. Тогава вие ще сте изградили човек, вместо да се само разрушавате, продавайки се на безценица и правейки нещастниците още по-неспособни на независимост.

Това по-скоро е любов към получаването на одобрение, нещо от рода: „Ти си добър човек, защото помогна на тази жена.“ То е като да се потупаме сами по рамото за собствената си доброта, чувството, че след време и ние може да се нуждаем от съчувствие и ако го дадем сега, ще го получим тогава. Това демонстрира пълната липса на вяра във Върховното или на увереност в собствените сили и подтиква човек да отдаде повече внимание на съчувствието, отколкото на желанието си да бъде независим.

Накарайте хората да разчитат на себе си, вместо да се преструват на нещастни, за ваше и за тяхно добро. Малодушието и липсата на уповаване на себе си пораждат идеята, поддържана от някои майки, а също и бащи, че децата им ще се грижат за тях, когато остареят. Резултатът обикновено е, че тях ги обичат повече заради грижите, които в миналото са полагали за децата си, отколкото за това, което са, или най-безцеремонно ги изгонват от дома.

Ако бяха живели собствения си живот и бяха учили децата си да правят същото, когато остареят, привличащата им сила би била по-голяма, отколкото на младини. Парите биха идвали при тях по-лесно, техните деца и приятели биха ги обичали повече заради наследената от тях сила. Нашият живот е единственият, който знаем, че имаме и той трябва да се изживее в цялата му пълнота, а не да бъде погълнат от деца, приятели или бедняци и в крайна сметка да бъдем зарязани, както често се случва в днешно време. Единственото „доверие“, от което се нуждаем, е доверието в себе си и в способността ни да се справяме лесно с всичко благодарение на собствените си усилия.