Сподели

Онова, което ме крепеше в лагера Аушвиц бяха последните думи на майка ми : „Запомнете, те могат да ви вземат всичко, но не и онова, което е в ума ви“

Тъкмо бях навършила шестнайсет, когато с майка ми и сестра ми ни откараха в прословутия концентрационен лагер Аушвиц. Гледах с отчаяние как отвеждат майка ми към газовата камера. В този миг усетих как светът ми се преобръща с главата надолу.
Онова, което ме крепеше в онези дни на ужас, бяха думите на майка ми. Докато я отвеждаха, тя ни закле със сестра ми да изживеем живота си докрай. Последните ѝ думи към нас бяха:
– Запомнете, те могат да ви вземат всичко, но не и онова, което е в ума ви.
От чувството, че съм жертва на тъмничарите си, стигнах до разбирането, че може би притежавам вътрешните ресурси да ги надживея. Щях по някакъв начин да надмогна колективното им желание да ни унищожат с решимостта си да живея.
Затова дори когато облякох раираната униформа и сведох глава пред бръснача, мислено продължавах да се връщам към нормалността, към дома, към гимнастическите тренировки, към танците.
Един нацистки офицер дойде да „поздрави“ новодошлите и ни попита коя каква дарба е донесла в лагера. Другарките ми ме изтикаха напред заради балетните ми умения. Бях принудена да танцувам. Затворих очи и си представих тази гротескна тъмница на ужасите като операта на Будапеща. Това беше представлението на живота ми. Тази вечер открих силата да живееш в свой вътрешен свят, докато тялото ти пребивава отвън.
На другия ден нашата барака получи допълнителна дажба. Нацисткият офицер, пред когото бях танцувала, се оказа не друг, а самият доктор Менгеле, Хитлеровият „Ангел на смъртта“, за когото казваха, че пращал хората „под душа“ само защото връзките на обувките им са развързани.
Не е ли едно малко чудо, че когато животът и смъртта стават толкова подвластни на случайността като хвърлянето на „ези-тура“, личността на човека претърпява радикални промени? Нормите на „добро поведение“, внушени ми в безгрижното ми детство, отстъпиха пред някакъв животински инстинкт, който мигновено надушваше опасността и правеше всичко възможно да я отстрани. По време на един наряд сестра ми беше зачислена в бригада, която трябваше да замине за друг лагер. Не можех да допусна да бъдем разделени и бързо притичах с количката си от нейната страна. Стори ми се, че видях намек за усмивка на лицето на пазача, който се обърна на другата страна и се направи, че не е забелязал вкопчените ни ръце.
Научих се да се изправям срещу страха и да действам и може би това ми помогна да избегна вцепенението, до което понякога ни довежда тираничната власт. Да гледам страха в очите и да правя онова, което искам – такъв беше моят начин да си върна самоуважението.
Зверствата продължиха и няколко месеца по-късно, примряла от глад, бях сметната за мъртва и захвърлена върху купчина трупове. Същия ден американските войски влязоха в лагера на смъртта. Бях твърде слаба, за да разбера какво става. Един войник погледнал към мен точно когато ръката ми помръднала. В лазарета той стоя до мен, докато не обявили, че съм вън от опасност.
След няколко месеца лечение се върнах в родния си град Каса на унгарскочешката граница. От 15 хиляди депортирани се върнахме седемдесет души. На улицата един съсед ме поздрави с думите:
– Чудя се как си оцеляла. Ти беше мършаво хлапе още като тръгвахте.
Преди няколко години се върнах в Аушвиц със същата железница, която беше откарала десетки хиляди хора към смъртта им. Отидох да оплача умрелите и да почета живите. Имах нужда да докосна стените, да видя наровете, където лежахме безброй нощи, обливани от вонята на клозетите. Исках да преживея отново ужасните събития толкова живо, колкото паметта ми позволяваше, да събудя емоционалните и физически усещания.
Следващата стъпка във възстановяването ми беше да направя историята си публично достояние. Неотдавна, когато в Тексаския университет попитах аудиторията от триста души колко от присъстващите студенти знаят какво се е случило в Аушвиц, се вдигнаха четири ръце!
Надявам се един ден внуците ми да ми задават въпроси за времето, когато светът беше надолу с главата. И ако започне пак да се накланя, те и милионите други да впрегнат общата си любов и да го вкарат в правия път.
~ Д-р Едит Ева Егер