Сподели

ХОРХЕ БУКАЙ : Трябва да имаме СМЕЛОСТТА да сме ГЛАВНИТЕ ГЕРОИ в Живота си!

Предполага се, че егоизмът е патологичен, когато е в ущърб на другия, когато ни пречи да споделяме неща с другия. Но защо другият да се чувства наранен и ощетен от факта, че аз толкова обичам себе си?
Вече знаем, че любовта е неизчерпаема, че способността ни да обичаме е неограничена, и следователно е глупаво да се мисли, че понеже обичаме себе си, няма да ни остане пространство, за да обичаме другите.
Отношението към егоизма е същото, каквото е на царя към магьосника.
За мен егоизмът е могъщ магьосник, способен да разкрие някои истини за нас самите. Ние обаче го отблъскваме, искаме да го убием, без да съзнаваме, че не бихме могли да живеем без него.
Ако успеем, както в приказката, да се сприятелим с магьосника, да се сближим с егоизма си, тогава ще можем не само да си служим с него, за да израснем като личности, но и ще станем повеликодушни, по-благородни, по-мъдри, по-съпричастни и по-умни.
Колкото и да обичаме себе си, то е недостатъчно. Все още има какво да направим, за да се обичаме повече.
Когато на някого се забрани да бъде егоист, единствената му възможност да прояви обич и грижа към себе си е, като стане дребнав, подъл, алчен, враждебен и потаен. Превръща се в нищожество, защото е бил принуден да избира между себе си и другия, а когато избира себе си, вярва, че го прави в разрез с морала си. Идеята, че егоизмът е в ущърб на другите, произтича от обстоятелството, че към живота се подхожда като към битка на живот и смърт. Това обаче невинаги е вярно. Сигурно е имало и ще има битки на живот и смърт, но такава представа за света е твърде ограничена и аз не я споделям.
Вярвам, че докато човек не открие своя най-положителен егоизъм – могъщия магьосник в себе си, докато не осъзнае, че е центърът на своето съществуване, животът му ще е лишен от фокус и той ще живее и ще кръжи около външни неща, и ще превърне в свой център други неща.
Разбира се, в личния ни свят съществуват измерения, които споделяме с другия; ти и аз можем да разговаряме, да постигнем съгласие, да спорим; можем да изградим пространства в света на другия и пространства в общия ни свят. И все пак, ако някой ден си тръгнеш, ще отнесеш своя свят със себе си, а аз ще остана с моя.
Откажа ли се да бъда центърът на моя свят, някой ще заеме това място. Ако кръжа около теб, ставам зависим от всичко, което казваш и правиш, живея както ми разрешиш, завися от това, което ми даваш, на което ме учиш, което ми показваш, което криеш от мен…
Същото или почти същото се случва, когато осъзная, че за другия аз съм център на неговия свят.
Задушавам се, загнивам, изморявам се и искам да побягна…
Моята представа за срещата е тази, при която двама центрирани в себе си индивиди споделят пътя си, без да се отказват да бъдат тези, които са. Ако не съм намерил собствения си фокус, как мога да те срещна по пътя си?
Защо подобна идея за срещата е толкова трудна за възприемане?
Причината е, че противоречи на всичко, на което са ни учили. Учили са ни, че всяко нещо, което е важно за теб, трябва да е важно и за мен. Обучили са ни да даваме предимство на другия.
Само че идвам аз, Хорхе Букай, и провокирам, скандализирам, удрям с ритник вратата и казвам:
Не е така! Моят поглед е по-важен от този на останалите; моите очи имат предимство пред тези на другия.
Всеки път, когато обяснявам тази идея, някой скача възмутено: „Това мислене е егоцентрично!“.
А аз отговарям: „Разбира се, че е егоцентрично. Като всички индивидуалистични позиции, и тази е его-центрична. Индивидуалистична, егоцентрична и здравословна“.
За да възприемем тази идея за срещата, неминуемо трябва да отхвърлим идеята за зависимостта от другия. Навярно това няма да стане лесно, но трябва да продължим да работим върху себе си.
Трябва да имаме смелостта да сме главните герои в живота си. Защото, ако отстъпим това място другиму, няма да има филм.
Когато преговаряме, другият може да каже ядосано:
Но ти искаш всичко да става, както на теб ти отърва.
Разбира се, че ми се иска да става онова, което ми отърва. Нямаше да има нужда да преговарям, ако не предпочитах себе си пред теб.
Преговарям с другия, защото е невъзможно да правим само това, което искам аз. А ако мога да го правя, без да нараня другия, защо да не стане така, както желая аз?
Възможно е да те обичам и да съм готов да отстъпя мъничко, защото, освен че обичам себе си, обичам и теб; но между двамата несъмнено предпочитам себе си.
В Пътят на самозависимостта обясних, че има два вида егоизъм: единият (по пътя на отиване) отрича съпричастността, докато другият (по пътя на връщане) е свързан с нея – и именно той може да бъде научен. Моралът и добрият вкус също се научават.
Човек не се ражда с умението да изпитва радост от възможността да споделя; не е задължително да го прави, но ако иска, може да се научи.
В началото класическата музика ни се струва някак пронизителна, но с течение на времето човек открива Чайковски, после балета, а ако се осмели да отиде още малко по-далеч, започва да се наслаждава на бароковата музика; скоро след това започва да слуша симфонична музика. Човек възпитава слуха си и не губи предишните си вкусове, защото се учи, развива се и един ден може би ще се наслаждава на операта…
По същия начин, ако не сме били научени да възприемаме живописта, виждаме една известна картина и не я разбираме. И все пак, както става при музиката, човек може да се научи да разбира живописта. Чете за нея и се учи да я гледа с други очи.
Моралът също се научава.
Никой не може да ме накара да харесвам Гоя, не могат да ме задължат да се увличам по Пикасо, но ако се уча, ако се развивам, ако възпитам в себе си добрия вкус, ще бъде все по-възможно да харесвам определени неща, да намирам това, което е истински ценно, за да мога да го извлека и да му се възхитя.
Колкото повече се радвам на собствения си живот, колкото повече удоволствие мога да изпитам, толкова по-развита е способността ми да обичам себе си. Щом изпитвам удоволствие да се грижа за теб, защо да не реша, че действам и проявявам любовта си към теб заради радостта, която това ми доставя.
Това е така, защото любовта ми към другите започва от любовта ми към самия себе си.
Човек трябва да осъзнае, че в света има много важни хора, неща и събития, но нищо не е поважно от самия него. Независимо дали ни харесва или не, всеки от нас е центърът на света, в който живее.
Ако по време на групов сеанс заявиш:
– Аз защитавам добре личното си пространство, защото имам високо самоуважение.
Другият ти казва:
– Човече, това е супер! Кой е терапевтът ти?
Ако обаче кажеш:
– Аз защитавам много добре личното си пространство, защото съм голям егоист.
Другият възкликва:
– Букай е луд, глупако, смени си терапевта!
С цялото си сърце залагам на нас. Но ако ме принудиш да избирам…
между теб и мен… ще избера себе си.

автор : Хорхе Букай