Сподели

Екхарт Толе за егото в любовта

Екхарт Толе (р. 16 февруари 1948 г. в Германия като Улрих Толе, но гражданин на Канада) е наричан „един от най-влиятелните духовни водачи на нашето време“. Неговите книги „Силата на настоящето“ и „Нова земя“ са продадени в милиони копия в цял свят. Повлиян е от християнството, но по-силно от индуизма, дзен будизма и даоизма.

Егото, което иска нещо от друг човек – а кое его не иска нещо от другите! – обикновено изпълнява някаква роля. Играейки я, то се надява да получи задоволяване на „потребностите си“, били те материални придобивки, усещане за власт, превъзходство, усещане, че си по-специален от другите…

На ранните етапи на много от така наречените романтични връзки играенето на роля е доста често срещано явление, като целта му е да привлече човека, смятан от егото за този, който „ще ме направи щастлив, ще ме накара да се почувствам специален, ще задоволи всичките ми потребности“, и да задържи вниманието му „Аз ще се правя на този, който ти искаш да бъда, а ти ще се правиш на този, който аз искам да бъдеш“. Това е неизреченото и несъзнателно съглашение на двете страни. Ала да се играят роли е трудна работа и не може да продължава до безкрай, особено ако заживееш с партньора си. Когато ролите изчезнат, какво ще остане?

Това, което обикновено наричаме любов е стратегия на егото да избегне капитулация. Търсим някой, който ще ни даде това, което ще дойде е момент на капитулация. Егото използва този някой като заместител да се избегне капитулация.

Обикновено това, което се нарича „влюбване“, е засилване на его-желанието. Пристрастяваш се към друг човек, или по-скоро към образа, който си си изградил за другия. Което няма нищо общо с истинската любов, в която няма никакво желаене. Най-честният език в това отношение е испанският, в който „te quiero“ означава както „обичам те“, така и „искам те“. За егото „искам“ и „обичам“ са едно и също, докато е истинската любов няма „искам”, няма желание да притежаваш или да променяш своя партньор. Другият израз с първия смисъл — „te amo“, непритежаващ тази двойственост, почти не се употребява. Може би защото истинската любов се среща толкова рядко.

Егото си харесва някой и го прави специален. Използва този човек да прикрие постоянното скрито чувство на неудовлетворение, на „недостатъчно”, на гняв и омраза, които са тясно свързани едно с друго. Това са лицата на дълбоко вкоренени състояния у хората и са неделима част от егото.

Когато егото посочи нещо и каже „обичам го”, това или другото, това е несъзнателен опит да се прикрие или премахне дълбоко вкоренените чувства, които винаги съпровождат егото: неудовлетвореност, нещастие, чувството за безполезност, което му е толкова познато. За кратко, но илюзията сякаш работи. Тогава, в някой момент, неизбежно, човекът, който сме избрали или сме направили специален в очите си, се проваля в функцията му да прикрива болката ни, омразата, неудовлетвореност или нещастие, всичките произхождащи в това чувство за безполезност и непълнота.

Тогава на показ излиза това чувство, което прикриваме и то се проектира върху човека, който е избран и направен специален, за който сме мислили, че ще ни „спаси”. Внезапно любовта се превръща в омраза. Егото не осъзнава, че омразата е проекция на всеобщата болка, която изпитваме вътрешно. Егото вярва, че човекът отсреща причинява тази болка. То се разбира, че това всеобщо чувство се измерва в липсата на връзка с по-дълбоките нива на нашето същество – да не си едно цяло със себе си.

Обектът на любовта е заменяем, толкова, колкото заменяем е обектът на егоистичното желание. Някои хора имат много връзки. Те се влюбват и се разделят много пъти. Обичат за кратко, докато вече не се получава, защото никой човек не може постоянно да прикрива тази болка.

Само капитулацията може да ни даде това, което сме търсили в обекта на нашата любов. Егото капитулира, не непременно защото обичаме този човек. Това е несъзнателен процес на развитие. Моментът, в който приемем окончателно това, което Е, нещо, което е било прикривано от егоистичното желание, излиза на наяве.

Това е спонтанен, вътрешен мир, тишина и чувство за „живост” . Той е необусловен, това сме ние в нашата същност. Това е, което сме търсили в обекта на нашите чувства. То е в нас самите. Когато това стане, това е съвършено различен вид любов, който не е обектът на любовта/омразата.